За микро- и макрорамките

Петър ГАЛЕВ

Покрай зациклилите макропроблеми на държавата постоянно встрани  остават случките от живота, събарящи вярата на гражданите в елементарната справедливост. Институциите са отрудени до задъхване от големите си евро цели и нямат особено време и желание да се занимават с битовизми. Поредните набити от бабаити медици в спешната помощ, опулените от безсъние цели квартали заради ромски сватби, тормозените от нагли или психясали съседи обитатели на етажна собственост и  изгризаните от бездомни кучета запълват тук-там новинарски емисии и сутрешни блокове, но си остават част от статистиката.

Не знам обаче дават ли си сметка политиците, че българинът измерва наличието на държава не по макрорамките, а по това дали полицията е озаптила ефективно среднощни хулигани и общините са прибрали четириногите, преди да са закусили човекоядски. Повдигнатите рамене от инстанциите, от които търсим помощ за нещо, което трябва да бъде оправено, без да чакат дори сигнал, създават по-тежка ерозия от наводненията. Забутването на хората в спиралата на отчаянието води до озлобление, депресивност и в крайна сметка до пълно безразличие.

А то се преодолява много трудно след това. Не помагат пари, стратегии и изявления. За нова спойка на обществото ще трябват поколения. Затова е задължително усещането, че държавата може да налага справедливост, да се възстановява още отсега стъпка по стъпка, като се започне от дребните камъчета, обръщащи иначе каруцата...