За празната наполовина чаша

Прекрасен слънчев ден, свежа зеленина навсякъде, софийски булевард с учудващо спокойно движение. Е, все пак се налага изчакване на поредния светофар. В огледалото ми за задно виждане попадат пътуващите зад мен две жени в луксозен джип. И двете изглеждат добре, с интелигентни физиономии, но са намръщени до небесата. Замислям се какво може да породи кахърни физиономии по лицата на хора, очевидно надмогнали първичните житейски необходимости. Казвам си, че може да са болни или да имат болен в семейството си. След малко съм в хубав столичен квартал – чисто, спокойно, пеят птици… Целенасочено започвам да гледам минувачите. Почти всички изглеждат сърдити, свъсени, все едно току-що идват от някаква тежка разправия на живот и смърт. Не може всички да са болни и да имат точно сега огромни проблеми, казвам си. Мислено правя сравнение с хората, които срещам по улиците на държави, в които сравнително често ходя – Гърция, Италия, Австрия, Германия: ведри хора, често с усмивка без конкретна причина. Просто първична радост от живота. Не че те нямат проблеми, погледнато от тяхната си камбанария. Но не са сърдити на себе си и на света. Сигурен съм, че двете дами от въпросното луксозно возило, както и техните емоционални близнаци от улиците на България ще си останат намръщени, дори да постигнат мечтите си. Въпрос на нагласа! Която обаче не е безобидна.

Да си вечно мрачен е удар по себе си. Не е израз на мъдрост, нито на тежест, нито на достойнство. Всъщност е болест. Казва се негативизъм и заразата се предава от човек на човек и на хората от медиите. У нас негативизмът се срастна и дори замени свободата на словото. Не може да има истинска журналистика и гражданска доблест, ако не си апокалиптичен. Само че животът минава и дори да сме му сърдити, пак изтича, но без да сме се насладили и зарадвали на всичко, което ни заобикаля.