.jpg)
За зърното и плявата
Петър ГАЛЕВ
Пътувам по главния път Русе – София. Прави ми впечатление, че има известна промяна в пейзажа – по-малко пустеещи площи и повече добре оформени и обработени ниви. За вида на малките населени места коментарът звучи леко депресивно. Лошото е, че не всичко опира до липса на пари. Защото да си изчистиш двора и да не го превръщаш в клошарски склад не е въпрос на средства, а на много други неща, които явно сме изпуснали някъде доста назад в историята си. Но тук думата ми е за друго.
Спирам за обяд в крайпътно заведение, което изглежда добре – чисто, боядисано, в центъра на голямо село. Леко сърдито момиче идва с тефтер и молив да вземе поръчката. Искам салата от домати и сирене, ама домати от двор и сирене без палмово масло. Гледа ме лошо и обявява, че доматите са от голяма търговска верига и са турски, а не знае сиренето от къде им го карат.
Може ли порция пържени картофи, но от истинските, обелени и нарязани на момента, питам сервитьорката. Нямат такива! Картофите са бланширани и дълбоко замразени, каквито масово се предлагат по заведенията за бързо хранене. Все пак се надявам, че има нещо приготвено за деня с продукти от самото село. Нямало. И изобщо ще поръчвам ли, защото няма време...
Изумих се! Постоянно слушаме за кризата и за безработицата в селските райони. Сигурно е така, ама и нашенския немукаетлък никъде го няма. Как не ти хрумва да използваш малкото реални предимства на едно село и да заредиш ресторантчето си с истински продукти от двора и да предлагаш нещо различно от боклуците в градските джунгли? После се сърдиш, че няма клиенти. Няма и да има! Докато някой не си размърда мозъка и не забележи зърното в плявата около себе си.
