Защо загиваме и на магистралите

Няма как да не си спомняте, че сред основните мотиви да се построят магистрали беше този за безопасността на пътя. Да няма насрещно движение, да е широко, гладко и спокойно. Е, оказа се, че проблемът със смъртта на пътя няма само инженерно решение. Колкото и да е добър един аутобан, той не може да замени на първо място мозъчната дейност. Не знам дали е чисто нашенски феномен, но сякаш хубавите пътища напълно ни пощуриха. Поне тези сънародници, които разчитат на автомобила и скоростта за самочувствието и себеутвърждаването си. Той смята, че скоростният път премахва и законите на физиката, не прави сметка как рефлексите, възможността на окото за възприемане на околната действителност не се ускоряват синхронно с настъпването на педала на газта. Магистралата му действа отвързващо, а ограниченията на скоростта смята като някакво досадно чиновническо изискване. Поне, докато не се размаже в мантинела, в дърво, в друга кола или в канавката. Ако сам си е избрал тази съдба и целенасочено я преследва, какво да се прави. Но в огромния процент от случаите този персонаж избива и осакатява близки и непознати. Надеждата е такъв контрол, от който да няма измъкване: гъсто разположени камери, без предупредителни надписи, устройства за засичане на средна скорост, спиране на автомобила за дълго от движение и конфискация на превозното средства за най-наглите „пилоти“, които искат на асфалта да постигнат скоростта на „Ан-24“ до морето. Както, разбира се, преглед на съществуващите на доста места напълно нелогични ограничения на скоростта, които никой не спазва, но те изиграват своята роля да затвърдят мнението, че знаците просто нямат значение. Защото когато на идеален многолентов път има ограничение 40 или 50 км/ч и, естествено, нито един не се съобразява с това, наливаме вода в мелницата на априорно загърбилите правилата.