ФЕНОМЕНЪТ „БЪЛГАРСКО НАЦИОНАЛНО ВЪЗРАЖДАНЕ“

През ХV-XVIII век възниква и се развива „Европейският ренесанс” довел до „Европейското просвещение”. Тази епоха се проявява с формирането на нациите и на редица национални държави в Европа.

Ренесансът у нас се развива под формата на „национално пробуждане или Възраждане” в трите географски области на България - Мизия, Тракия и Македония. Това става след дълъг период на национално и духовно потисничество, икономическа и социална кома след жестоката и продължилата повече от петдесет години   завоевателна война, както и след политиката на геноцид на Османската империя.

Българското национално възраждане е период и на национално-освободително движение и еманципиране на българския народ в Османската империя. То започва през XVIII век с написването на първата българска история на Паисий Хилендарски и продължава повече от столетие до Освобождението на България (1878).

Това е период на радикални промени във всички сфери на обществено-икономическия, политическия и културния живот.

Създава се една нова, съчетана с националните ни традиции ценностна система, която обобщава и насърчава идейните постижение на формиращата се българска нация.

По това време възниква и се развива националноосвободителното движение с главна стратегическа цел – политическо освобождение и създаване на независима българска държава.

Настъпващите промени в културната и духовната област са в две основни посоки:

• Новобългарско просветно движение Стремежът е освобождаване на образованието и културата от елинското влияние и поставяне на основите на нова материална и духовна култура.
• Борба за църковно обособяване. Съществена страна на този процес е борбата срещу гръцката църковна власт за национална независимост.

Дълбоките промени в обществото водят до пробуждане на българската нация и въстания за възстановяване на българската държава.  Етническите граници обхващали земите на Мизия, Тракия и Македония с единен книжовен и говорим език, с обновяващо се общо съзнание и единна културна традиция.

ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖ­ДАНЕ.

Предпоставките, които благоприятстват възникването на Българското възраждане са:

• България се намира под владичеството на Османската империя, която провежда системен национален гнет.
• Българският народ се намира под духовно подтисничество чрез Цариградската гръцка патриаршия.
• До средата на XVIII век в страната доминират все още феодалната система на  затвореното натурално стопанство, което изолира селищата едно от друго и ограничава комуникацията между тях.
• Във втората половина на XVIII век започват да се развиват стоково-пазарните отношения, които тласкат развитието на икономическите и социални процеси в империята.

ОТЕЦ ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ – ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ВЪЗРОЖДЕНЕЦ И БУДИТЕЛ

Прието е за начало на Българското възраждане и в частност в Македония да се смята написването от отец Пайсий Хилендарски през 1762 г на „История славянобългарска“. В нея той за пръв път излага системно своите идеи за национално възраждане и освобождение на българския народ. Този факт дава основание на българските учени да го сочат за основоположник на Българското възраждане.

За този му принос към българската нация е  канонизиран за светец с писмен акт на Светия синод на Българската православна църква през 1962 г.

Отец Паисий  е роден през 1722 г. в Банско, Македония. Предполага се, че е починал през 1773 г. на път за Света гора в селището Амбелино (днес Св. Георги - квартал на Асеновград).

Той няма системно светско или религиозно образование.

През 1745 г. става монах в Хилендарския манастир.

През 1758 г. пътува до Сремски Карловци като таксидиот. Там се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история. Те му помагат за написването на „История славянобългарска“, която завършва през 1762 г.

Монашеското си служение Паисий прекарва в Хилендарския манастир, но поради раздори в монашеското братство се премества в Зографския манастир.

При обиколките си из българските земи като таксидиот носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите.

Като източници за своето изследване отец Паисий Хилендарски е ползвал историческите съчинения „Деяния церковная и гражданская“ на Цезар Бароний и „Книга историография“ на Мавро Орбини. Той е ползвал и исторически извори от манастирските библиотеки в Атон и Сремски Карловци.

„История славянобългарска“ е труд, който по същество представлява Първата българска национална доктрина. В нея отец Паисий  формулира риторично и първия български национален идеал - „Поради що се срамиш да се наречеш болгарин“, продиктуван от необходимостта за защита на българската национална идентичност.

В този труд той разкрива историческия път, който изминава българският народ, сътворил своята  славна история и присъствие в Европа като стопанска, военна и политическа сила и носителка на българската култура до падането ни под Османско владичество.

Отец Паисий пътува из поробеното ни отечество като апостол и разнася своята история чак до 1762 г. Той моли „…вамъ препишатъ кои умеютъ пiсaтi…”

В Зографския манастир той остава до 1791 г. Непрекъснато пътува, посещава редица градове, като стига до Йерусалим и става хаджия. По-късно води поклонници от Пирот в Зографския манастир. 

В края на 1791 г. се завръща в Хилендарския манастир, като дарява 500 гроша и се зарича до края на живота си да остане в манастира. Умира в гр. Самоков през 1792 г.

Със своята активна просветителска дейност отец Паисий се стреми да събуди народностното съзнание на българите, да им внуши, че имат основания за високо национално самочувствие и гордост.

С патоса на истински народен будител и възрожденец той разказва нашата национална история, за да събуди заспалата свяст на българския народ и особено на нашата интелигенция.

С възторг и гордост, но и с исторически аргументи  и патос, той защитава основните права на възкръсващата българска нация в нейните естествени географско-етнически граници.

Едни от най-важните му аргументи за самочувствието му на българин са дейността на славянските първоапостоли Константин-Кирил Философ и Методий, политическият и културен просперитет на Средновековната българска държава и видните ѝ владетелите.

Отец Паисий смело очертава етническата територия на българския народ, като с потриотична страст го подканя да пази своя род и език. Той гневно бичува отцеругателите и разпалва чувство на преклонение към славното минало на българите, които „първо те са се кръстили, имали са царе и патриарси и най-много земя те са завладели”.

Българското културно-национално възраждане намира своята най-висша еманация в програмните идеи на отец Паисий Хилендарски, а след това и в делото на неговите последователи и строители на нобългарската книжнина и образование в Македония каквито са Марко Теодорович, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Емануил Васкидович, Неофит Рилски и др.

„История славянобългарска“ се разпространява във всички области на българското етническо землище в рамките на Османската империя.

Известни са около 60 преписа на книгата. Първият препис е на Софроний Врачански (1765), а първото печатно издание на книгата е направено през 1844 г. под заглавие „Царственик“ след стилна редакция от Христаки Павлович (Енциклопедия БВИ, 1988).

ПЕРИОДИ НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

В българската историография се дискутират отдавна периодите на развитие на Възраждането. Споровете са насочени към определяне на началото и на края му.

Изказани са различни становища:

• Христо Гандев смята, че Възраждането започва в началото на XVII век.
• Други историци приемат, че Българското възраждане започва с първите ясни процеси на разлагане на Османската империя, т.е. в края на XVII век.
• Б. Цонев, донякъде Ив. Шишманов виждат първите прояви на Възраждането в дамаскинската книжнина от ХVIII в.
• Марин Дринов и В. Друмев смятат, че Възраждането започва с написването на „История славянобългарска” през 1762 г. от Паисий Хилендарски. Това становище се възприема от преобладаващата част на съвременните историци в България.
• Възрожденците В. Априлов, Ю. Венелин и Г. Раковски са склонни да отнасят Възраждането към 20-те и 30-те години на ХIХ в.

От посочените възможни дати за започване на процесът на Възраждане днес официално се приема становището на проф. Марин Дринов, че за начало на Възраждането следва да се приеме написването на „История славянобългарска” през 1762 г.

Краят на Възраждането също поражда дискусии. Постепенно се налага представата, че Възраждането завършва с Освобождението (1878). Тук водеща е идеята за доминирането на периодизацията на политическата история над културната и специфично литературната.

Най логично е да се приеме, че първото Българското национално възраждане завършва след създаване на Българската държава.

Що се отнася до Македония и Тракия, може да се приеме, че този процес завършва след Балканските войни и последващите териториални промени.

Българските историци очертават три периода:

1. Ранно Възраждане. Протича от средата на XVIII век до началото на XIX век. Това е времето, когато се появяват първите народни будители, които тръгват сред народа, за да сеят светлината на националното пробуждане и осветляване на героичните страници на националната ни история.

2. Същинско Възраждане. Започва с началото на реформите в Османската империя от 20-те до 50-те години или от началото на XIX век до средата на XIX век - до Кримската война (1853-1856 г.). Този период се характеризира с масово строителство и откриване на училища и поставяне основите на всенародната българска просвета.

3. Край на Българското възраждане:

• В България то завършва от средата на XIX век до Освобождението на България през 1878 г. и Съединението през 1885 г.
• В Македония и Тракия завършва до началото на Първата Балканска война (1912 г.) Тогава процесът на Възраждане продължава с активната просветна дейност на Българската екзархия и създаването на националреволюционни организации – БМОРО, ВМОРО, ВМРО.

Още томове от изданието „История на българите от Македония“ можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон. Цената на том I част I е 19.20 лв., на том I част II и част III е 20.00 лв.