Коя година е?

Петър ГАЛЕВ

Не знам дали е ирония или сарказъм, но години след като България постигна емблематичните си цели да стане член на ЕС и НАТО, отново сме герои на онази популярна песничка за седем милиона мишлета и котараците, които подхвърлят досиета и си пият кафето. В случая ни подхвърлят слухове, а целта вече я знаем, преживели сме я като кошмар - с хиперинфлация, празни магазини, разорен бизнес, съсипани съдби и стотици хиляди с еднопосочни билети на летище София.

За сметка на това шепа мародери си стопиха дълговете и се явиха отново на обществената сцена в бяла премяна. Ако допуснем това отново, не сме хора. Използвам първо лице, множествено число, защото всички можем да станем съучастници или на тоталния срив, или на отрезвяването. Който сега тръгне да тегли панически парите си от банката, взима страната на опустошителите. Дано сме разбрали, че няма как просто да наблюдаваме какво ще сторят „ТЕ”. Всъщност вече видяхме какво имаха намерение да направят, ако ги оставим или още по-лошо, ако пак ни измамят и ги последваме.

Плановете за сриване на държавата и за пълното й подчинение на сенчестите групировки на „назначени” капиталисти бяха объркани засега от институциите и гражданите. Както обществото не допусна синът на мама да оглави службите, така не трябва да допуска да ни разиграят старата пиеска с предизвестен край. Голямата битка за България не е срещу природни катаклизми и външни врагове. Тя е срещу лековерието и апатията ни, позволяващи повсеместната далавера да ни върти на пръста си с десетилетия. Събудим ли се, няма какво да ни се опъне!