Психо

Петър ГАЛЕВ

Много хора твърдят, че редица нашенски житейски практики ни свързват по-тясно със Средновековието, отколкото с ХХІ. Всеки може сам да посочи примери. Като се започне от изблъскването (в буквалния смисъл) с лакти на по-слабия и се стигне до перфидното налагане на собствения интерес, но за сметка на интереса на околните. Ако има нещо обаче, което със сигурност ни праща в средните векове, това е отношението към психическите заболявания. У нас върху тях все още стои стигма, заради която ги крием, срамуваме се от тях, не ходим на психиатър и изобщо се опитваме да ги заметем под килима. До момента, в който те ни напомнят за себе си в най-крайните си прояви, на каквито сме свидетели напоследък. При това се оказва, че това не е отношение само на отделните хора, но и на държавата като цяло.

Повечето психиатрии (като изключим добрите примери от София) са в отчайващ вид, парите за лекарите там и за постоянно лечение на пациентите вечно не достигат, а благородният стремеж за човешки права е довел дотам, че няма механизъм, по който пациент с тежка психоза бързо да бъде настанен за лечение, освен ако... самият той не пожелае. Видно е, че е дошло времето да преосмислим отношението си към проблемите, които не разяждат тялото, а увреждат мисълта. Те са не по-малко инвалидизиращи и тревожни от останалите болести. И отново всичко трябва да започне от семейството и училището, където младите трябва да научат защо някои хора говорят и се държат странно и че това не може да им бъде вменено във вина. А от държавата се очакват механизми за ранно откриване и превенция на рисково поведение на психическа основа.

Сподели във Facebook