За кого вие сирената

Петър ГАЛЕВ

За съжаление Втори юни тази година пак ни раздели, вместо да ни обедини. Може би твърдението ми е пресилено, защото се основава единствено на наблюдението на две групи хора – тези, които спряха да се движат по време на сирените, и тези, които не откликнаха на сигнала за минута мълчание и свеждане на глава. Няма какво да се лъжем – втората група беше доста многобройна! Точно в 12 часа на Ботевия ден бях в центъра на София и не можех да си обясня що за позиция е да не притихнеш за момент в памет на хората, отдали се до смърт на духовна кауза. С отказа да спреш всъщност ти казваш без думи: „Абе не ме занимавайте с глупости, имам работа и нямам време за вашите церемонии”. Вашите...?!

За миг през съзнанието ми мина, че малко ни е било разтърсването наскоро, след като не можем да се опомним. Да пази Господ! Да, нищо драматично не се е случило на пръв поглед. Вчера някой хвърлил камък по иконата на Исус в Патриаршеския храм, днес самозабравили се персони, вкопчени в егоистичния си нагон, отказват да съучастват в елементарен жест на националната памет, а утре ще се чудим защо обществото ни се разпада. Видяното на Втори юни за мен е обобщение на невъзможността де сме единни по какъвто и да е повод. Дори такъв, който не изисква никакво усилие. Ако това минава за индивидуализъм, благодаря! Защото приемам индивидуализма на гениите, чиито имена човечеството повтаря и до днес, но няма как да приема мижитурската демонстрация „кой е Ботев, че да му мълча...”. Дано сирените да звучат винаги и само в памет на героите, защото при другия им вой мижитурките първи ще зарежат околните в опит да се спасят от бедствието.