За сламката и гредата
Петър ГАЛЕВ
Признавам си, когато ми се обадиха от Националната агенция по приходите и ме потърсиха по три имена, се притесних. Но плахият тон на служителката, която ми каза, че съм в списъка на длъжниците, обърна притеснението в учудване и любопитство. Колко дължа, попитах. И тук започна вицът. Една стотинка! Първоначално не можах да продумам, но бързо започнах да се питам наум колко струват отделеното за моята простъпка работно време, телефонните разговори, хартията, мастилото, колко души са се занимавали с това и т.н.
Да не забравя, върху моя дълг се беше натрупала лихвата от 8 стотинки, така че общо съм ощетил страната с 9 стотинки. Оказа се, че данъкът ми за предишната година е изчислен неправилно и тази стотинка е от там. Няма как, отделих около 2 часа да попълня документи и да внеса дълга си. След това случката започна да ми изглежда позитивна. Но само ако я извадя от общия контекст на това, което всеки ден чуваме и виждаме. Представяте ли си да събираха със същата педантичност до стотинка неиздължените здравни вноски, глобите за пушене на обществени места и за стопани на домашни любимци, които са „украсили” улиците където им падне, и какво ли още не?
Всъщност има един отличник в събирането на задължения и това са Центровете за градска мобилност. При неплатено и неправилно паркиране там прошка няма – скоба или паяк и солена глоба. Точно затова вече малцина дръзват да спрат урбулешката. Но за едрите длъжници, за съществените бабаити законът продължава да е врата в полето. Все пак търсенето на стотинка от страна на държавата ме обнадеждава, че ще започне и търсенето на милионите...